четвъртък, 8 април 2010 г.

Войната се завръща - Анри Пози



Aнpи Пози (1879-1946) пpоизлизa от cтapо ceмeйcтво нa фpecки пpотecтaнти. Maйкa му e aнгличaнкa, пpякa нacлeдницa нa блaгоpодничecкия pод Хaмпдeн, дaл нa Aнглия видни политичecки личноcти, включитeлно Оливъp Кpомуeл. Жуpнaлиcтът Пози cлужи близо тpийceт години нa фpeнcкитe и aнглийcкитe paзузнaвaтeлни cлужби нa Бaлкaнитe и в Цeнтpaлнa Eвpопa, в товa чиcло отговapя цeли дeceт години зa Бaлкaнcкитe тaйни cлужби към "Льо Taн". По тaзи пpичинa eдвa ли имa по-доcтовepeн източник зa cъбитиятa, опиcaни във "Bойнaтa ce зaвpъщa". Tя e нacочeнa пpотив гpубото потъпквaнe нa пpaвaтa нa нapодитe от побeдитeлитe и от бeзкpитичнaтa подкpeпa, която Фpaнция и Beликобpитaния окaзвaт нa мaлкитe импepиaлиcти от облacттa - Чexия и нaй-вeчe Cъpбия. Нeговaтa оcновнa кpитикa e нacочeнa cpeщу eкcпaнзиониcтично нacтpоeния Бeлгpaд, покpовитeлcтвaн от Зaпaднa Eвpопa, който тъпчe пpaвaтa нa xъpвaти и бългapи в Maкeдония и тaкa cъздaвa пpeдпоcтaвки зa избуxвaнe нa нов eвpопeйcки конфликт. Цялaтa книгa e cтpacтeн, донякъдe пaтeтичeн пpизив към моpaлa кaто нeотмeннa чacт от мeждунapоднитe отношeния.

Beднaгa cлeд излизaнeто й от пeчaт, книгaтa e зaбpaнeнa в Гъpция и Югоcлaвия. Bъв фpeнcкия пeчaт e поcpeщнaтa c мълчaниe или потоп от xули. Bъпpeки товa зa няколко мeceцa във Фpaнция ca пpодaдeни към 30 xиляди eкзeмпляpa, a ощe 10 xиляди ca paзпpоcтpaнeни по цял cвят. Двa мeceцa cлeд публикувaнeто нa книгaтa Bъpxовния cъд в Cъpбия оcъждa Пози зaдочно нa 20 години пpинудитeлeн тpуд, a "Бялaтa pъкa" - нa cмъpт.

Ceгa книгaтa ни ce cтpувa донякъдe нaивнa и "pомaнтизиpaнa", но товa, коeто никой нe можe дa отpeчe, e чecтнaтa позиция нa aвтоpa и иcкpeното му cъчувcтвиe към cъдбaтa нa xвъpлeнитe под тeжък гнeт xъpвaти и бългapи.

Откъси:
"Написах тази книга, за да може да узнае истината Франция, моята родина, страната на свободата, правдата и справедливостта, но която политици и една продажна преса държат в пълно заблуждение."

"- Представете си, четиринадесет от приятелите на Мина дошли ергени в Кратово, не намират жени да се оженят. При все това жени не липсваха, вследствие на факта, че половината от мъжете бяха забягнали или лежаха в затворите, но никоя не искаше сърбин.
- А! Това не трая дълго. Една неделя Мина събра жените от градчето и каза на приятелите си да избират. Те взимат 11 жени, чиито съпрузи бяха минали в България. Жените крещят, че са вече омъжени.
- Аз разтрогвам брака ви! – каза Мина. Въпреки това те отказват, а също отказаха и трите млади момичета, които бяха избрани.
- Тогава Мина ги привърза за масите, четирина­десетте, и те бяха бити от мъжете, които трябваше да станат техни съпрузи, докато загубиха сили да викат. После Мина ги предупреди, че ще повтори същото следваща неделя, и после всяка следваща неделя, докато е нужно.
- И това се повтори три последователни недели пред очите на цялото градче, докато казаха "да".
Мина повика един поп от Стара Сърбия и венчаха ония, които Мина в името на краля бе развел, а другите - веднага след това. като сватбен подарък всеки съпруг отнесе в къщи тоягите, с които току-що бяха си служили, всичките имаха деца. Една от разведените има две наведнъж!
Аз нямах време да отида да видя поручик Мина и съжалявам за това. Но често след тая юлска вечер, когато добрият г-н Николич във Велес ми разказа историята за женитбите в Кратово. аз си мислех за радостта, която са изпитали, след като са се научили единадесетте прокудени там, в България.
Изразих на Йованович възторга си от поручик Мина и съжаленията, че неговият пример не се следва масово.
- Но следва се! – ми възрази представителят на Прес-бюрото. – Нашите свещеници не се колебаят да венчаят веднага един военен или чиновник, който желае да се ожени за съпругата на някой забягнал. Само в Скопие и околностите му мога да ви наброя повече от 20 примера.
- Трябва ли жената да даде съгласието си?
- Слава Богу – ми отговори Йованович, смеейки се, - в Южна Сърбия не ни липсват орехови дървета, които правят да омекне и най – упоритата жена. В повечето случаи, обаче, те сами схващат задълженията си. И родените от тия бракове деца, чудно нещо, са почти винаги момчета, сърби сто на сто.
Аз видях в едно село между Велес и Щип една от тия "повторно омъжени". Тя играеше на прага на пор­тата си със сина на сърбина, едно хубаво дете на 3 – 4 години. Бе тъй нежна с него, че, познавайки историята й чрез своя водач – един югославянин от Хърватско – останах почуден. Споделих учудването си на френски с моя спътник. Информирана за мисията ни, младата жена се усмихна:
- Кажи му – добави тя, - че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз, жива или мъртва, в деня на освобождението да насоча там, където тряб­ва, куршума на неговата пушка.
Сръбските колонисти, и в частност чиновниците, които успяват по добра воля или насилствено да се оженят за македонки, са предмет на предпочитание и специална почит. Белград вярва действително, че няма по – добро средство за сърбизирането от смесените бракове.
Йованович, Николич, Раданович, Шичич ме уверяваха в това, доволни от резултатите, които са последвали официалните инструкции.
Македонците, които разпитвах по тоя въпрос, именно във Велес, Скопие и Битоля, също и различ­ните съотечественици или френски протежета, кои­то срещнах в Македония, ми дадоха ясна представа за употребяваните методи и за успеха на тази "бракова сърбизация".
От многото случки, които ми бяха разказани, аз можах лично да проверя две.
Във Велес ми казаха, че дъщерята на един търговец от града — Грозданка Зафирчева — отказваща да се омъжи за един стар сръбски подофицер, чиновник в дирекцията на полицията, била изнасилена, после убита от него.
- Това стана в тая къща, която виждате там, до черквата – ми каза едно лице от Велес, чийто живот и тоя на близките му, ако сърбите знаеха, че той ме осведоми, не би струвал скъпо. - Грозданка, когато сърбинът я освободи, казвайки й, че сега тя ще има дете от него и ще трябва да се омъжи за него, го заплю в лицето. Тогава той извади револвера си и я застреля.
- И той бе подведен под отговорност?
- Не, господине, и вие бяхте седнали до него вчера вечер на терасата на хотела, когато разговаряхте с господин Матийо, френския инженер. А г-н подпрефектът заповяда никой да не присъства на погребението на Грозданка. Той също нареди нейният баща незабавно да заплати данъците си и понеже не можа, имотите му бяха отнети и той разорен.
Другата история се е разиграла в Скопие. Тя ми бе разказана на 14 юли в автомобила, който ме отвеждаше в Черна гора, когато моят "телохранител" ме чакаше пред френските гробища.
Директорът на полицията Арсо Попович решил да "посърби" едно от най – хубавите момичета на ул."Петър I", Гена Велева. Много пъти, извиквайки я под различни предлози в бюрото си, той се постарал да постигне това, но безуспешно.
Тогава решил да арестува г-ца Велева. В затвора, несъмнено, работите стават бързо и без усложнения.
- Този Попович - казваше информаторът ми (който не бе нито македонец, нито от техните приятели) – е най – мизерната личност, която досега съм срещал. Той желаеше всички жени, дори деца още, и ги имаше всичките, нещастните ! С терора, който упражняваше. Той бе достоен представител на своя шеф, Бана Жика Лазич. Не ме интересува кой предупреди малката Велева и как тя се справи с положението – не искам и да го зная – сигурно е, че когато Попович пратил да я арестуват, тя била вече забягнала. Телеграфират напразно на границата: тя я преминала. Попович позеленява от яд. Родителите на момичето и шест нейни приятелки заплатиха за нея: затвор, бой в продължение на седмици, глад, гащи за признания /гащи, измислени от г-н Лазич - настоящ министър на вътрешните работи – който в невъзможност затворника, който ги носи, мъж или жена да задоволява естествените си нужди/.
За жените особено това не е било никак забавно. Една от тях, когато я освободиха, бе надебеляла.
- Все пак... – казвам.
- Така е! – отвърна спътникът ми. – И как искате да бъде другояче?
- Когато пазачите на затвора или стражарите бият една жена, окачат я гола, с главата надолу, за да я бият по ходилата, или я поставят седнала на разгорени въглища, за да й улеснят признанията, както те се изразяват. О, да! Това съвсем не са светии! Имайте също предвид, че турците владееха Сърбия в течение на повече от 400 години. От всички племена, които бяха покорили, сърбите са тия, които най – добре възп­риеха отоманския манталитет. А пък турските зат­вори съвсем не бяха образцови и пашите, за да пречупят най – голямата съпротива на подсъдимите, употребяваха известни власи за куриозни работи.
Същата вечер един французин ми даваше за извършените мъчения върху бащата и интимната приятелка на забягналата, г-ца Донка Иванова, следните факти: бащата е бил обут цели 4 дни с "гащите за признанията" и получил на пет пъти 600 (словом шест­стотин) удара по ходилата и по дланите на ръцете, предварително изкиснати в хладка вода един час. Г-ца Иванова, окачена с главата надолу, е била бита с бич два пъти последователно – по кръста, корема и гър­дите – до изгубване на съзнание. Подложена после на наказанието със свещта, тя признала всичко, каквото са искали."

Цена: 14 лв.

сряда, 7 април 2010 г.

Последен дъх - Луис Бунюел



Както е с много други великолепни книги, "Последен дъх" на Луис Бунюел (написана с помощта на Жан-Клод Кариер) е почти невъзможно да се категоризира. Tова не е автобиография - твърде е хаотична; не са и мемоари, тъй като някои глави са просто преживяване на мечти или размишления по темата доколко някои алкохолни напитки са благоприятни за специфични дейности. Бунюел споделя, че една мечта никога не е интересна за другите, но от друга страна признава, че много сцени в неговите филми са взаимствани от сънища. Какво друго да очакваш от човек, казал: "Все още съм атеист ... благодаря на Бога!"

Когато завършите книгата, оставате с чувството, че не сте научили абсолютно нищо за човека зад режисьора, но това ще е вярно, само ако подходите с погрешна нагласа: че става дума за хронологичен разказ за живота на автора. В действителност ще научите може би всичко, с което е искал да бъде запомнен и онова, което е измислил.

Бунюел е водил доста разнообразен живот и различните части на книгата най-вероятно ще бъдат от интерес за коренно различни хора. Режисьорът се мести в Париж през 1925 г. с неясни амбиции да прави кариера в областта на изкуството, вероятно в писмена форма. Включва се в групата на сюрреалистите и радикалните леви и никога не изоставя целите си съвсем. В днешно време хората свързват сюрреалистите с разтопените часовници на Салвадор Дали. Бунюел ги нарича "терористи, които използват скандали, а не куршуми". (Години по-късно обаче Андре Бретон ще се оплаква на Бунюел колко трудно е станало да шокира хората.)

Първият филм на Бунюел - "Андалуско куче" (1929 г., в сътрудничество с Дали) става толкова популярен, че едва не губи доверието на сюрреалистите, "Златният век" е забранен от френската цензура

Тези глави ще допаднат на всеки с интерес към изкуството и може би ще ви се стори странно, че е имало времена, когато художниците са се чувствали политически ангажирани.

Цена: 10 лв.